КОТКА В ДЪЖДА


 автор: ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ
.
В хотела имаше само двама американци. Те не познаваха хората, които срещаха по стълбите към своята стая. Стаята им бе на втория етаж с изглед към морето. Тя гледаше също към обществената градина и военния паметник. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се появяваше художник с молберт. Художниците обичаха разположението на палмите и ярките фасади на хотелите с лице към градините и морето. Отдалече идваха италианци да погледат военния паметник. Той беше направен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки дъжд падаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната страна, на вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.
Американката стоеше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, тя се беше свила на кълбо.
– Ще сляза да взема котето — каза американката.
– Ще сляза аз — предложи мъжът от леглото.
– Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да остане сухо под масата.
– Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.
– Гледай да не се намокриш — каза той. Американката слезе по стълбите и когато минаваше през вестибюла, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в другия край на вестибюла. Беше стар и много висок човек.
– И piove(1) — каза американката. Собственикът й харесваше.
– Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо. Той стоеше до бюрото в края на полутъмния вестибюл.
Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесваше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.
Когато отвори вратата и погледна навън, тя все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябва да е някъде надясно. Може би ще успее да мине под корниза. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.
– Да не се намокрите — каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.
Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.
– На perduto qualque cosa, signora?(2)
  
– Тук имаше котка — каза младата американка.
– Котка?
– Si, il gatto(3)
– Котка? — прислужницата се засмя. — Котка в дъжда?
– Да — каза тя. — Под масата. — И после: — О, как исках, как исках това котенце.
Когато говореше английски, прислужницата напрягаше лицето си.
– Хайде, синьора — каза тя. — Да влезем вътре. Ще се измокрите.
– Добре, да вървим — каза американката.
Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да затвори чадъра. Когато американката мина през вестибюла, padrone(4) й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се изопна и се превърна в мъничка буца. Собственикът я правеше да се чувствува съвсем нищожна и в същото време наистина значителна. В този миг се почувствува необикновено значима. Изкачи стълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж лежеше на кревата и четеше.
– Донесе ли котката? — попита той и остави книгата.
– Беше си отишла.
– Чудно къде е отишла! — каза той, откъснал очи от книгата.
Тя седна на леглото.
– Така много я исках. Сама не знам защо я исках толкова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.
Джордж отново зачете книгата.
Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи задната част на главата си и врата.
Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? — попита тя и пак огледа профила си.
Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остриганата като на момче коса.
– Харесва ми и така.
– Омръзна ми — каза тя. — Омръзна ми да приличам на момче.
Джордж промени позата си. Откакто заговори, той не бе свалил поглед от нея.
– Днес си много красива — каза той.
Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.
– Искам да опъна косата си назад, да бъде гладка, да си направя кок и да го усещам. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.
– Да? — каза Джордж от леглото.
– Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.
– Млъкни и вземи нещо да четеш — каза Джордж. Той отново се зачете.
Жена му гледаше през прозореца. Беше съвсем тъмно. Дъждът все още шумеше в палмите.
– Все пак искам котка — каза тя. — Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.
Джордж не чуваше. Той четеше своята книга. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините.
Някой почука на вратата.
– Avanti(5) — каза Джордж и свали очи от книгата. На прага стоеше прислужницата. Тя здраво притискаше към себе си голяма пъстра котка, която тежеше в ръцете й.
– Извинете — каза тя, — padrone изпраща това на синьората.

(1). Вали дъжд (итал.)

(2). Да не сте загубили нещо, синьора? (итал.)

(3). Да, котка (итал.)

(4). Собственик (итал.)

(5). Влезте (итал.)
.

Превод от английски: Димитри Иванов, 1982 (Пълни авторски права)

Advertisements

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: